Людмила Филипова е един от най-четените съвременни български писатели с десет издадени книги, преведени на няколко езика. Миналата година тя отиде до Антарктида с проект да я изследва и да я донесе на хората в текст и стотици цветни кадри в книгата си „Пътуване до Края на света”. Днес книгата е във всяка книжарница и всеки, който иска да научи и види повече за ледения континент, може да го открие в нея. Тази година писателката отново предприе най-тежкото пътешествие в Света, за да постави под българския православен храм, уникална времева капсула. Тя е разработена по нейна инициатива и цяла година събира стотици послания от цял свят. Сред тях и на десетки популярни личности, включително и българският президент.
Отвъд края на света
Бяло. Точка. Това е Антарктида, гледана от Космоса. За други, тя е само екзотична дума. За трети - света на белите мечки. За четвърти – друга планета, на която не само, че не живеят белите мечки, но там е и мястото, където с риск за живота човекът се посвещава на природа и наука. Друга планета, където малцина издържат на границите на възможностите си, в името на нещо отвъд нас.
Леденият континент може да бъде сравняван единствено с Марс, с Европа - спътникът на Юпитер, с Енцелад, луна на Сатурн и с връх Еверест. Но ако на последния алпинисти ходят подбуждани от собствени нужди и амбиции, то уникалното на Антарктика е, че там хората загърбват не само егото и личното, но дори и нацията си в името на едни по-висши глобални цели. И именно обединението им все още съхранява тази последна девствена природа от набезите на туристите в хилядоместните кораби, дебнещи всяка възможност да я полазят, за да се тагнат, че са били там.
Днес Антарктида обаче все още е свят на китове и буревестници, на 17 вида пингвини и тюлени, на скуи и синеоки корморани, на уникални морски същества и рядка мъхеста растителност. Но тя е и земята на ледовете и снегът, където идат и едни особени хора, отдадени на научна дейност и защитата на природата. За всеки случай да отбележа, че Антарктида е на Южния полюс, а не на Северния, където всъщност живеят белите мечки, моржовете и кучешките впрягове – честа грешка.
Пътят до там е дълъг и изпълнен с крайни трудности, особено за българските антарктици. Трупат се дни без сън, храна на крак, полет след полет, гари, автобуси, пренасяне на планини от провизии за базата, и така до най-южната точка на Чили - Пунта Аренас, считана за чилийския края на света. Там, в Патагония, се пазарува за последно, събират се сили сред урагани, градушки и мъгла, и отново се поема на път - този път отвъд края на света.
Качваме се на военния испански ледоразбивач Есперидес, посветен на научната дейност по базите на островите Ливингсън, Десепшън и Кинг Джордж. Срещам се отново с екипажа от миналата година. Хора, които никога не ще забравя – отдадени на мисията си и честа да служат на международната наука и страната си, кръстосващи антарктическите води по 6 месеца, изолирани от света сред бури и вълни. Kорабът се носи 4 дни по вълни като планини. Изкачва се и пада в двайсет метрови експлозии от пяна. Вътре в него всичко е вързано. До 80 % от хората са по леглата с морска болест, другите едва се придвижват в силно накланящия се кораб. Четири дни десетки испански, български, шотландски, полски и монголски военни и учени преживяват с право класираните като „най-страшните води в света”. За мнозина няма легла и трябва спим и по пода из целия кораб. Редуваме се.
След няколко дни океанът утихва. Корабът започва да криволичи покрай огромни айсберги оцветени в нюансите от бяло до изумрудено синьо и златно.
Слагаме почти космическите костюми „Мустанг” и слизаме по замръзналата въжена стълба. Десет метра над бездната на океана и бушуващите вълни. Там си сам – разчиташ на собственото си самообладание и на двете си ръце. При минусови температура се налага да държиш мокрото въже без ръкавици, за да си сигурен, че няма да ти се изплъзне. После лодката Зодиак поема по ледените вълни. Солени пръски жулят лицата. Вкочанените ни от студ длани, с мокри ръкавици, стискат въжетата на лодката, за да не изхвръкнем. На брега скачаме в ледената вода до кръста и по верига от хора разтоварваме планините от провизии и багажи. И едва, когато поемаме към базата ни сковава студа. И осъзнаваме, че сме другаде.
Това е един особен студ, от който не можеш да избягаш. Едно друго бяло, което до болка ослепява. Едно непознато небе, чието синьо се появява толкова рядко, че като го зърнеш, се излива като заря в душата. Едно друго слънце, което рядко изплува от облаците, но и което не залязва с месеци. А после дълго не изгрява. Тук живеят едни други животни, които все още не подозират какво чудовище е човекът и го гледат кротко с любопитство или безразличие, но не и със страх. Един друг свят, в който за разлика от всяко друго земно място, тук хората се обединяват в усилията си да опазят природата от човека, вместо по-често срещаното – да я мачкат и унищожават, задоволявайки нестихващата си алчност. Едни други бури, които са толкова свирепи, че само за часове могат да променят целия пейзаж. Толкова са мощни, че дори добре оборудваните бази понякога не им устояват. Снегът ги затрупва, а понякога го отнасят урагани. Тук е най-дълбокият сняг в света и най-старият лед, стиснал в прегръдката си толкова древна атмосфера, която човекът никога не е дишал. И с право Антарктида си е извоювала първенство в класацията за най-студеното място в света достигайки температури от -99С. Това е и най-високият континент, най-опасният, жестокият, девственият, необичайният, и пустият. Това е и най-изолираното място на планетата, особено на българската базата. В един миг не само, че оставаш без всякакви комуникации със света, но дори и забравяш, че някога са съществували. Светът се отдалечава. Близките ти също. И тъкмо тогава се появяват истинските човешки взаимоотношения и общуване. Сякаш откриваме нови сетивата и усещаме света и хората около нас. Колкото и да е странно, Антарктида освен друго е и пустиня, макар и там да се съхраняват в лед около 80% до 90% от питейната вода на планетата. Това е и единственият континент, където животните са строго защитени от абсурдните приумици на човеците да ги ловят, убиват, затварят, гушкат, ядат и т.н. Тук е и най-изтънелия озонов слой и най-голямата озонова дупка, причинена именно от жестокото замърсяване, вследствие на неудържимо нарастващата индустриална дейност.
Тук е мястото, където хора и животни се обединяват в неразривни връзки. Повечето китове и птици са моногамни и двойките им са до живот. Трогателни са грижите на буревестниците към техните малки. Има видове, които снасят по едно яйце на 2 години, за да дадат шанс на малкото да оцелее. Други пък жертвоготовно се хвърлят срещу всеки приближил се хищник. Косатките пък се обединяват да ловуват на групи, да живеят на матриархати и кланове и всички видове китове създават сложни форми на общества, традиции, език и семейства. Хората не правят изключение. Да, бурите обединяват. И май не се сещам за друго място по света, където човеците да могат трайно да се обединяват за постигане на нечовешкото дори. Тук не е като на Земята. Не случайно тъкмо на това място НАСА тества космическата си апаратура и извършва изследвания, които да помогнат на учените в търсене на извънземни форми на живот.
Антарктида е сякаш извънземна, не само заради особените си атмосферни условия, но и заради особените хора, които я обитават. Те не ламтят да имат, а се посвещават на проучването и опазването на природата. Тук няма нации, полове, пари и политика. И тъкмо тук е мястото, където не на думи, а на дела се реализира ефективно и единственият международен договор - Антарктическият, изтичащ през 2060г. Което ме подсеща да спомена, че тъкмо тогава трябва да бъде отворена и Времевата капсула, която поставихме тази година до българския храм. Тя съхранява стотиците послания на хора от цял свят, призоваващи човеците да опазват планетата за едно по-добро бъдеще. Годината не е избрана случайно, защото се надяваме, че и нашите гласове ще натежат при гласуването на новия ред, заложен в следващия антарктически договор. И той ще продължи да опазва това неземно място.
Когато няма бури на Ливингстън, и времето позволява излизаме и поемаме през преспи и лед. Всеки по проектите си. Екипираме се добре, подготвени за дебнещите опасности. За по-дълги преходи се събираме на групи и се връзваме с въжета, поне по трима. Цепнатините, които могат да ни погълнат за секунди са навсякъде. По плажната ивица също има свирепи заплахи – приливи, леопардови тюлени нападнали не малко антарктици, хлъзгави камъни и снежни козирки, които могат да ни погребат всеки миг. Светлината и радиацията под озоновата дупка е убийствена. Слънцезащитните кремове не вършат работа, затова покриваме всяка част от тялото си с костюми и маски, а очите със специални очила - най-висока защита, познати още като „глетчерови” – използват се на Антарктида и Еверест. Познаването на опасностите и маршрутите е ключово за оцеляването, както и постоянната връзка с базата по радиостанцията. Преценява се всеки метър, преди да се прекоси.
Докато животът на базата кипи. Почти ежедневно се рине сняг на ръка (в това базата ни е уникална – другите имат машини). Работата по логистиката също не стихва. И всички присъстващи дежурят за обслужването на останалите в базата. Нафтата и токът са ограничени, водата също. Ползват се на режим, а температурата в къщите, извън основната, са близки до нулата. Спим в спални чували и термобельо - затопля се по час, два на денонощие. Но отношенията между хората са весели и задружни.
По пътя посетих няколко антарктически бази. Освен българската, минах още през базите на остров Кинг Джорж – бразилската и чилийската, през научната испанска база Хуан Карлос на остров Ливингстън, но също и през военната Испанска на остров Десепшън. Този остров е чудо сам по себе си. Представлява кратер на действащ вулкан, готов да изригне всеки миг. Покрит е с черна лава, а на места с горещи извори. Сняг и лед се редуват с черни ивици. Ледът и огънят са в непримирима битка. От вътрешната страна на острова има 2 бази – Испанската и Аржентинската. А по външните му брегове лятото пониква малко зелен мъх и хиляди пингвини прииждат да строят тук гнезда и да отгледат малките си. Но това, което най ме изуми, бе старанието, с което испанските военни бранят природата и спазват стриктно общоприетите природозащитни мерки. Стига се до там, че преди слизане от борда обувките и дрехите се дезинфекцират, а хората се инструктират, че не само флората и фауната не се докосва , но и животните не бива да се приближават на повече от 20 метра. Когато тръгваме на похода, организиран от военните, ни раздават и специални торбички, в случай на нужда от тоалетна. Походът до пингвинарията трая 5 часа интензивно ходене през кратера и няколко стръмни баири. Изтощени, но изпълнени с емоции, напускаме острова обратно към Есперидес.
Летяла съм стотици пъти - и с грамадни презокеански самолети, и с двуместни, и с хеликоптери, но за първи път съм на метри от военен „Херкулес“. Усещането е силно. Чувствам се като в холивудска продукция. Адреналинът се покачва. Комендантът нарежда да изберем няколко мъже, които да натоварят багажа. Другите да чакат второ нареждане. Моторите гърмят. Качваме се един по един и потъваме в мрак. Вътре ни раздават тапи за уши и ни настаняват. Попадам в редицата на испански и бразилски военни и учени. Местата представляват здрав плат, сгънат на 90 градуса. Гърмежът на моторите се усилва. Всички се връзваме с колани, плътно насядали един до друг. Слагаме тапите и зачакваме. Седим в 4 редици един срещу друг. Разминават се объркани и тревожни погледи. Няма прозорци. Не виждаме нищо и всеки разчита на собствените си усещания дали излитаме, дали летим, ускорява ли самолетът. Моторите заревават. Даже да крещиш, никой няма да те чуе. Повечето около мен затварят очи, но аз не мога да си позволя да пропусна и секунда. Попивам всеки детайл. Багажите са овързани с въжета над нас. Всички пътници в този самолет са наясно с рисковете, които поемат, и въпреки тях са тук. Това ни обединява. Чували сме десетки истории за паднали „Херкулес“-и над Антарктида. Всички сме еднакво беззащитни пред Природата и това ни прави човеци. Чувстваме се по-близки дори от семействата си, а не знаем още имената си.
С набирането на височина температурите започват рязко да спадат. Oблякла съм арктическите си дрехи, но температурите в „Херкулес“-а падат доста под нулата. Лицето и ръцете ми замръзват. Повече дрехи нямам под ръка, затова си налагам да се отпусна и да не мисля за студа. Наоколо е мрак, мирише на бензин, бучи, но ми харесва. В този миг дотолкова нищо друго няма значение, че се чувствам в пълна хармония. Сякаш душата ми е във вакуум. Не ме напуска усещането, че съм на космически кораб. Връщам се от място извън света. След 5 часа път иззвънтява звънецът, който дава сигнал да се подготвим за кацане.
България има вече достойно научно място на ледения континент и надявам се тепърва да го доказва с постиженията и на младите български учени, които най-сетне тази година имаха достойно представяне в лицето на Деница Апостолова, геолозите гл. ас. Дочо Дочев, ас. Стефан Велев и гл.ас. Гергана Георгиева. Водачът им е не друг, а тъкмо легендарният професор Христо Пимпирев – един от основоположниците на българската база, както и основен творец на сложната логистика и възможност за достигане до българската база и обратно.
И така, Антарктида е там, където човекът не е център на света. Там, където се сблъскваме с най-екстремните лимити на съществуването си в името на нещо повече от нас – природа, наука и бъдещето на планетата ни, която трябва да я има и утре. Ако не заради нас, то поне защото е уникална сред милиарди други! А това ще се случи само ако всеки един от нас го осъзнае и приложи опазването й в ежедневието си. Това бе и смисълът и на Проект Антарктика – Послание до утрешните хора, заради който за пореден път поех и аз по трудния път отвъд Края на Света.
Отвъд края на света
Бяло. Точка. Това е Антарктида, гледана от Космоса. За други, тя е само екзотична дума. За трети - света на белите мечки. За четвърти – друга планета, на която не само, че не живеят белите мечки, но там е и мястото, където с риск за живота човекът се посвещава на природа и наука. Друга планета, където малцина издържат на границите на възможностите си, в името на нещо отвъд нас.
Леденият континент може да бъде сравняван единствено с Марс, с Европа - спътникът на Юпитер, с Енцелад, луна на Сатурн и с връх Еверест. Но ако на последния алпинисти ходят подбуждани от собствени нужди и амбиции, то уникалното на Антарктика е, че там хората загърбват не само егото и личното, но дори и нацията си в името на едни по-висши глобални цели. И именно обединението им все още съхранява тази последна девствена природа от набезите на туристите в хилядоместните кораби, дебнещи всяка възможност да я полазят, за да се тагнат, че са били там.
Днес Антарктида обаче все още е свят на китове и буревестници, на 17 вида пингвини и тюлени, на скуи и синеоки корморани, на уникални морски същества и рядка мъхеста растителност. Но тя е и земята на ледовете и снегът, където идат и едни особени хора, отдадени на научна дейност и защитата на природата. За всеки случай да отбележа, че Антарктида е на Южния полюс, а не на Северния, където всъщност живеят белите мечки, моржовете и кучешките впрягове – честа грешка.
Пътят до там е дълъг и изпълнен с крайни трудности, особено за българските антарктици. Трупат се дни без сън, храна на крак, полет след полет, гари, автобуси, пренасяне на планини от провизии за базата, и така до най-южната точка на Чили - Пунта Аренас, считана за чилийския края на света. Там, в Патагония, се пазарува за последно, събират се сили сред урагани, градушки и мъгла, и отново се поема на път - този път отвъд края на света.
Качваме се на военния испански ледоразбивач Есперидес, посветен на научната дейност по базите на островите Ливингсън, Десепшън и Кинг Джордж. Срещам се отново с екипажа от миналата година. Хора, които никога не ще забравя – отдадени на мисията си и честа да служат на международната наука и страната си, кръстосващи антарктическите води по 6 месеца, изолирани от света сред бури и вълни. Kорабът се носи 4 дни по вълни като планини. Изкачва се и пада в двайсет метрови експлозии от пяна. Вътре в него всичко е вързано. До 80 % от хората са по леглата с морска болест, другите едва се придвижват в силно накланящия се кораб. Четири дни десетки испански, български, шотландски, полски и монголски военни и учени преживяват с право класираните като „най-страшните води в света”. За мнозина няма легла и трябва спим и по пода из целия кораб. Редуваме се.
След няколко дни океанът утихва. Корабът започва да криволичи покрай огромни айсберги оцветени в нюансите от бяло до изумрудено синьо и златно.
Слагаме почти космическите костюми „Мустанг” и слизаме по замръзналата въжена стълба. Десет метра над бездната на океана и бушуващите вълни. Там си сам – разчиташ на собственото си самообладание и на двете си ръце. При минусови температура се налага да държиш мокрото въже без ръкавици, за да си сигурен, че няма да ти се изплъзне. После лодката Зодиак поема по ледените вълни. Солени пръски жулят лицата. Вкочанените ни от студ длани, с мокри ръкавици, стискат въжетата на лодката, за да не изхвръкнем. На брега скачаме в ледената вода до кръста и по верига от хора разтоварваме планините от провизии и багажи. И едва, когато поемаме към базата ни сковава студа. И осъзнаваме, че сме другаде.
Това е един особен студ, от който не можеш да избягаш. Едно друго бяло, което до болка ослепява. Едно непознато небе, чието синьо се появява толкова рядко, че като го зърнеш, се излива като заря в душата. Едно друго слънце, което рядко изплува от облаците, но и което не залязва с месеци. А после дълго не изгрява. Тук живеят едни други животни, които все още не подозират какво чудовище е човекът и го гледат кротко с любопитство или безразличие, но не и със страх. Един друг свят, в който за разлика от всяко друго земно място, тук хората се обединяват в усилията си да опазят природата от човека, вместо по-често срещаното – да я мачкат и унищожават, задоволявайки нестихващата си алчност. Едни други бури, които са толкова свирепи, че само за часове могат да променят целия пейзаж. Толкова са мощни, че дори добре оборудваните бази понякога не им устояват. Снегът ги затрупва, а понякога го отнасят урагани. Тук е най-дълбокият сняг в света и най-старият лед, стиснал в прегръдката си толкова древна атмосфера, която човекът никога не е дишал. И с право Антарктида си е извоювала първенство в класацията за най-студеното място в света достигайки температури от -99С. Това е и най-високият континент, най-опасният, жестокият, девственият, необичайният, и пустият. Това е и най-изолираното място на планетата, особено на българската базата. В един миг не само, че оставаш без всякакви комуникации със света, но дори и забравяш, че някога са съществували. Светът се отдалечава. Близките ти също. И тъкмо тогава се появяват истинските човешки взаимоотношения и общуване. Сякаш откриваме нови сетивата и усещаме света и хората около нас. Колкото и да е странно, Антарктида освен друго е и пустиня, макар и там да се съхраняват в лед около 80% до 90% от питейната вода на планетата. Това е и единственият континент, където животните са строго защитени от абсурдните приумици на човеците да ги ловят, убиват, затварят, гушкат, ядат и т.н. Тук е и най-изтънелия озонов слой и най-голямата озонова дупка, причинена именно от жестокото замърсяване, вследствие на неудържимо нарастващата индустриална дейност.
Тук е мястото, където хора и животни се обединяват в неразривни връзки. Повечето китове и птици са моногамни и двойките им са до живот. Трогателни са грижите на буревестниците към техните малки. Има видове, които снасят по едно яйце на 2 години, за да дадат шанс на малкото да оцелее. Други пък жертвоготовно се хвърлят срещу всеки приближил се хищник. Косатките пък се обединяват да ловуват на групи, да живеят на матриархати и кланове и всички видове китове създават сложни форми на общества, традиции, език и семейства. Хората не правят изключение. Да, бурите обединяват. И май не се сещам за друго място по света, където човеците да могат трайно да се обединяват за постигане на нечовешкото дори. Тук не е като на Земята. Не случайно тъкмо на това място НАСА тества космическата си апаратура и извършва изследвания, които да помогнат на учените в търсене на извънземни форми на живот.
Антарктида е сякаш извънземна, не само заради особените си атмосферни условия, но и заради особените хора, които я обитават. Те не ламтят да имат, а се посвещават на проучването и опазването на природата. Тук няма нации, полове, пари и политика. И тъкмо тук е мястото, където не на думи, а на дела се реализира ефективно и единственият международен договор - Антарктическият, изтичащ през 2060г. Което ме подсеща да спомена, че тъкмо тогава трябва да бъде отворена и Времевата капсула, която поставихме тази година до българския храм. Тя съхранява стотиците послания на хора от цял свят, призоваващи човеците да опазват планетата за едно по-добро бъдеще. Годината не е избрана случайно, защото се надяваме, че и нашите гласове ще натежат при гласуването на новия ред, заложен в следващия антарктически договор. И той ще продължи да опазва това неземно място.
Когато няма бури на Ливингстън, и времето позволява излизаме и поемаме през преспи и лед. Всеки по проектите си. Екипираме се добре, подготвени за дебнещите опасности. За по-дълги преходи се събираме на групи и се връзваме с въжета, поне по трима. Цепнатините, които могат да ни погълнат за секунди са навсякъде. По плажната ивица също има свирепи заплахи – приливи, леопардови тюлени нападнали не малко антарктици, хлъзгави камъни и снежни козирки, които могат да ни погребат всеки миг. Светлината и радиацията под озоновата дупка е убийствена. Слънцезащитните кремове не вършат работа, затова покриваме всяка част от тялото си с костюми и маски, а очите със специални очила - най-висока защита, познати още като „глетчерови” – използват се на Антарктида и Еверест. Познаването на опасностите и маршрутите е ключово за оцеляването, както и постоянната връзка с базата по радиостанцията. Преценява се всеки метър, преди да се прекоси.
Докато животът на базата кипи. Почти ежедневно се рине сняг на ръка (в това базата ни е уникална – другите имат машини). Работата по логистиката също не стихва. И всички присъстващи дежурят за обслужването на останалите в базата. Нафтата и токът са ограничени, водата също. Ползват се на режим, а температурата в къщите, извън основната, са близки до нулата. Спим в спални чували и термобельо - затопля се по час, два на денонощие. Но отношенията между хората са весели и задружни.
По пътя посетих няколко антарктически бази. Освен българската, минах още през базите на остров Кинг Джорж – бразилската и чилийската, през научната испанска база Хуан Карлос на остров Ливингстън, но също и през военната Испанска на остров Десепшън. Този остров е чудо сам по себе си. Представлява кратер на действащ вулкан, готов да изригне всеки миг. Покрит е с черна лава, а на места с горещи извори. Сняг и лед се редуват с черни ивици. Ледът и огънят са в непримирима битка. От вътрешната страна на острова има 2 бази – Испанската и Аржентинската. А по външните му брегове лятото пониква малко зелен мъх и хиляди пингвини прииждат да строят тук гнезда и да отгледат малките си. Но това, което най ме изуми, бе старанието, с което испанските военни бранят природата и спазват стриктно общоприетите природозащитни мерки. Стига се до там, че преди слизане от борда обувките и дрехите се дезинфекцират, а хората се инструктират, че не само флората и фауната не се докосва , но и животните не бива да се приближават на повече от 20 метра. Когато тръгваме на похода, организиран от военните, ни раздават и специални торбички, в случай на нужда от тоалетна. Походът до пингвинарията трая 5 часа интензивно ходене през кратера и няколко стръмни баири. Изтощени, но изпълнени с емоции, напускаме острова обратно към Есперидес.
Летяла съм стотици пъти - и с грамадни презокеански самолети, и с двуместни, и с хеликоптери, но за първи път съм на метри от военен „Херкулес“. Усещането е силно. Чувствам се като в холивудска продукция. Адреналинът се покачва. Комендантът нарежда да изберем няколко мъже, които да натоварят багажа. Другите да чакат второ нареждане. Моторите гърмят. Качваме се един по един и потъваме в мрак. Вътре ни раздават тапи за уши и ни настаняват. Попадам в редицата на испански и бразилски военни и учени. Местата представляват здрав плат, сгънат на 90 градуса. Гърмежът на моторите се усилва. Всички се връзваме с колани, плътно насядали един до друг. Слагаме тапите и зачакваме. Седим в 4 редици един срещу друг. Разминават се объркани и тревожни погледи. Няма прозорци. Не виждаме нищо и всеки разчита на собствените си усещания дали излитаме, дали летим, ускорява ли самолетът. Моторите заревават. Даже да крещиш, никой няма да те чуе. Повечето около мен затварят очи, но аз не мога да си позволя да пропусна и секунда. Попивам всеки детайл. Багажите са овързани с въжета над нас. Всички пътници в този самолет са наясно с рисковете, които поемат, и въпреки тях са тук. Това ни обединява. Чували сме десетки истории за паднали „Херкулес“-и над Антарктида. Всички сме еднакво беззащитни пред Природата и това ни прави човеци. Чувстваме се по-близки дори от семействата си, а не знаем още имената си.
С набирането на височина температурите започват рязко да спадат. Oблякла съм арктическите си дрехи, но температурите в „Херкулес“-а падат доста под нулата. Лицето и ръцете ми замръзват. Повече дрехи нямам под ръка, затова си налагам да се отпусна и да не мисля за студа. Наоколо е мрак, мирише на бензин, бучи, но ми харесва. В този миг дотолкова нищо друго няма значение, че се чувствам в пълна хармония. Сякаш душата ми е във вакуум. Не ме напуска усещането, че съм на космически кораб. Връщам се от място извън света. След 5 часа път иззвънтява звънецът, който дава сигнал да се подготвим за кацане.
България има вече достойно научно място на ледения континент и надявам се тепърва да го доказва с постиженията и на младите български учени, които най-сетне тази година имаха достойно представяне в лицето на Деница Апостолова, геолозите гл. ас. Дочо Дочев, ас. Стефан Велев и гл.ас. Гергана Георгиева. Водачът им е не друг, а тъкмо легендарният професор Христо Пимпирев – един от основоположниците на българската база, както и основен творец на сложната логистика и възможност за достигане до българската база и обратно.
И така, Антарктида е там, където човекът не е център на света. Там, където се сблъскваме с най-екстремните лимити на съществуването си в името на нещо повече от нас – природа, наука и бъдещето на планетата ни, която трябва да я има и утре. Ако не заради нас, то поне защото е уникална сред милиарди други! А това ще се случи само ако всеки един от нас го осъзнае и приложи опазването й в ежедневието си. Това бе и смисълът и на Проект Антарктика – Послание до утрешните хора, заради който за пореден път поех и аз по трудния път отвъд Края на Света.